Сляпата страна- част 2

- Добре, а сега вървете, защото не искам нещата да стават подозрителни.- усмихна се госпожа Мейсън и изпрати с мил поглед Софи и преподавател Роузхуд.
    Часът започна да тече малко, по- малко. Учителката отмени монолога на Бел, защото времето нямаше да им стигне, а и трябваше да `и обясни учебния материал.
    Скуката се бе настанила до самотната София и `и правеше компания, докато тя си драскаше нещо в тетрадката.
- Искам да напишете есе на тема:...- госпожа Роузхуд сложи очилата си и я прочете.- „Любовта е като въздуха- не можеш да я видиш, но можеш да я почувстваш.” Искам есето да е минимум една страница голям формат.- през това време звънецът би.- Свободни сте!
   София се измъкна благодарение на тълпата, която бе нахлула в стаята и точно когато щеше да излезе се сблъска с някого.
- Не можеш ли да внимаваш къде вървиш?! – измърмори недоволно София като погледна младежа в който се бе блъснала.
- Охо, малката, хайде по- полека!- измърмори момчето, като черните му очи я срязоха с жесток и проницателен поглед.
  Софи, на свой ред, му хвърли гаден, зелен поглед , като го отмина и съвсем леко се блъсна нарочно в него. С няколко подскока слезе по външните стълби и видя червения миникупър на Карина да я чака. Тя се вмъкна вътре, като хвърли учебниците си на задната седалка.
- Е как мина?
- Ами може да се каже, че добре. Тази по алгебра не ме пипна, добре, че влязох. Иначе днес спах почти цял ден.- усмихна се доволно тя.
- Ох, виждаш ли, че всичко мина? Моите думи винаги се оказват верни, вече ще ме слушаш!- засмя се леко София, като гласът `и се покачи с две октави по- високо.
- А при теб как мина?
- Ох, трагично. Монологът се отложи, защото директорката ме помоли да помагам на един от по- горния курс...- усмихна се кисело зеленоочка.
- Ама това е против правилата и как ще помагаш на момче от по- горния курс при положение, че ние не сме запознати с техния учебен материал!- ококори се Карина.
- Утре ще се запозная и в други ден ще се видя с прочутия любимец....
- Сигурно говориш за Алето?- засмя се сладко Кари.
- За кой?- попита София, като гласът и прозвуча фалцетно.
- За Александър Уилямс- любимецът на директорката и на цялото училище.
- Че от къде на къде му викат Алето?
- Не знам, но звучи смешно, за момиче звучи яко, но за момче...- Карина направи отвратителна гримаса.
- Та, ще ходим ли при приятеля ти?- попита София, с надеждата да отклони разговора от  глупава тема, която бяха подхванали.
- А, да. Вече пътуваме на там!- усмихна се притеснена Кар, като се съсредоточи върху пътя.
   София Бел се облегна на седалката и затвори очи. Кой беше този Александър? И защо беше любимец на всички? И защо искаха нейната помощ ? Тези въпроси се забиха в главата на нашата героиня, мили читатели, и я измъчваха докато тя не усети, че не се движат към лъскавия и красив Манхатън. Усети сянката на дърветата и неприятния аромат, който нахлу през отворените прозорци на автомобила. Тя отвори очи и видя неприятна гледка- една до друга, малки сгушени къщурки, с димящи комини на места. По улицата се виждаха младежи облечени с изсухлени панталони и широки окъсани тениски. Момичетата бяха с къси поли, изпокъсани чоропогащници и високи, крещящи обувки. Всички се държаха някак си разхайтено и се смееха на висок глас и най- важното- бяха чернокожи. Това направи най- голямо впечатление на Софи. Погледа и попадаше на какви ли не гледки- порутени къщи, банди от чернокожи момчета, проститутки и какво ли още не.
- Добре дошла в гетото на Ню Йорк .- усмихна се мило водачката на автомобила.
- Чакай... Приятелят ни бе ли от Манхатън?
- Съжалявам миличка...- погледна я виновно Карина.- Пол е от тук. Излъгах те, за да мога по- лесно да те доведа!
   София изгледа ядосано приятелката си и отново погледна пре прозореца. Останалите пет минути от пътуването им преминаха в гробна тишина, която твърдо безаела мястото си в червената кола. Автомобила спря пред малка, схлупена, синя къщурка. Кларис излезе и позвъни на вратата. От вътре се показа жена с изрусена коса- черните `и корени отново се бяха появили. Тя се усмихна уморено и отново изчезна от погледа на нашата героиня. София излезе от колата като отиде до приятелката си.
- Да не би да е на училище?
- Не Софи, тук е!- усмихна се топло Кар и в следващия момент на вратата се появи русокосо момче.
   Беше висок, но в нормата. Очите му бяха стъклено сини и изцъклени- сякаш не беше спал с дни, а русата му коса едва се забелязваше. София не го хареса, приличаше на мутра. Той ги погледна сънено и щом видя Карина се усмихна.
- Ооо, някой се е сетил да ме посети у дома.- момчето я придърпа силно към него и целуна грубо приятелката на Софи.- Липсваше ми гълъбче!
- Хей и ти на мен съкровище. – усмихна се леко палаво Карина и след това осъзна, че София ги гледа. – Оу, Мигел, искам да те запозная с един човек...- Кар придърпа Софи напред.- Това е София Бел, моята най- добра прителка.- тя се усмихна гордо.
 - Приятно ми е Мигел.- Бел се усмихна леко кисело и си подаде ръката, за да се здрависат.
- И на мен ми е приятно Софи..- момчето пое ръката `и с мазна усмивка на лице.- Много съм слушал за теб! Е, какво ще правите днес?
- Ами нищо особено...
- Всъщност аз имам много работа и домашни и няма да мога да остана, и  вече трябва да си тръгвам!- добави с доволна усмивка София и тъкмо се бе обърнала когато чу гласа на Мигел.
- О, хайде де, само един час, ще ви разведа и ще ви запозная с моите приятели!- усмихна се подло момчето като прегърна през рамо Карина, а тя на свой ред се сгуши в него.
   София знаеше какво означава това, знаеше, че ако се запознае с тези хора могат много лоши неща да се случат, но не можеше да остави сама приятелката си, за това кимна твърдо и тръгна след Мигел и Карина.
   Момчето ги поведе по непознати и разбити улички, със стени изрисувани с графити и боклуци, търкалящи се по асфалта. София беше нащрек. Зелетите `и очи се стрялкаха на всички посоки. Токчетата на приятелката `и отекваха глухо и това караше Софи Бел да настъхва още повече. Не след дълго стигнаха до някакъв порутен строеж и Мигел отвори желязната врата.
- Банда къде сте? Водя ви гости!
   От различни места на помещението изкочиха четири- пет момчета и едно момиче. Всички до един бяха облечени в изсухлени дрехи и широки тишърти. Момичето носеше и флекс, като видя гостите го свали и разпусна ярко червената си коса.
- Я гледай ти какви гости си имаме само!- усмихна седоволно едното от момчетата и се приближи до Софи.
- Леко Космос, не искам да си имам проблеми!- промърмори Мигел като го стрелна със погледи му кимна леко.

 - Ох, Мигел, много си тъп!- промърмори Космос и излезе от сградата.
- Не му обръщай внимание, Космосът си е такъв, все си харесва неподходящи!- усмихна се приятелски момичето и се приближи до нашата героиня.- Аз съм Дулсе.
- Приятно ми е Дулсе, аз съм София!- усмихна се момичето приятелски.

- Е като сме тръгнали да се запознаваме.. Аз съм Питър.- приближи се до него едно момче с дълга руса коса, която бе прибрана назад с помощта на гел.
- Оф, Пчела поне си кажи прякора, да не мислиш, че Софи ще ти запомни името!- засмя се приятелски Карина като го потупа по рамото.
- Приятно ми е Питър!- зеленоокото момиче го погледна приятелски и се здрависа с него.
- Къде е Максимилиан?
- Пак го хвана липсата, слезе към Сентръл Парк, да се разходи. Снощи го нямаше до късно!- усмихна се Дулсе мрачно.
- Къде беше?- погледна ги сериозно Мигел и кимна подозрително към Пчелата.
- Където е винаги...- хвърли му гневен поглед Питър.- На гонките!
- А, извинете много, но аз трябва да си тръгвам!- усмихна се приятелски тя.
- Чакай Софи, имам още време, а и аз трябва да те заведа до вас, трябва да ми помогнеш с домашното по алгебра.- засмя се мъчно Карина, като прегърна русокосата си приятелка.
     В този момент, голямата желязна врата се отвори и през входа влезе някакво момче, което си гледаше съсредоточено телефона.
- Къде ходиш?
- Не е твоя работа Мигел. Знаеше, че не си ми баща и няма да ти давам отчет къде и с кого съм!
- Макс, чакай!- Дулсе извика след него.- Имаме гости.
- Кой се е решил да посети това забравено от бога място?- Максимилиан се обърна и в полезрението му попадна нашата героиня.

    И в този момент нещо в неговия живот се промени скъпи читатели, той видя истинската красота на живота, вплетена в нашата малка София Бел. Макс се приближи до нея, като се усмихна леко.
- Максимилиан Лефонт, приятно ми е. А вие сте?
- София Бел..- зеленоокото момиче се здрависа с него и сякаш попадна в плен на погледа му.