Сляпата страна- част 3

    Оттук животът на двамата наистина се промени. София не остава още дълго в склада, побърза да си тръгне, защото имаше много домашни, а Макс изчезна веднага след като се запозна с нея. Същата вечер телефона `и позвъня.
- Да?
 - Софи, обажда се госпожа Роузхуд. Става въпрос за утрешния урок...
- Госпожо, нали се разбрахме за утре след часовете?
- Да, но и господин Уилямс ще е там, иска да се види с теб  колкото е възможно по- скоро!- гласът на мис Роузхуд прозвуча властно и се покачи с няколко тона нагоре.
- Добре, значи утре в два и четиридесет и пет, след като свърша в двеста и петнадесета стая?- предложи ученичката.
- Да, перфекктно. Приятна вечер.- след което преподавателката затвори телефона.
   Ученичката затвори тетрадката си по география и се хвърли на леглото. Защо ли се съгласи да помага на момче от горния курс? А, да, защото бе любимец на директорката. Тя не стоя още дълго, бе много изморена и легна.

      На другия ден Сои отиде на училище но се чувстваше различно- коремът и бе свит на топка и не можеш да събере мислите си. Не пътува с Карина- приятелката `и се бе разболяла но за сметка на това сутринта пред дома си момичето откри Максимилиан.
- Макс какво правиш тук?
- Карина ми се обади и ми каза че няма кой да те заведе до училище и ме изпрати.- усмихна се невинно момчето.
- Ами добре, ама няма как да се кача на мотора, страх ме е!
- Хайде София качвай се или ще ходиш пеша до училище.
     Момичето се качи на мотора и потеглиха. Максимилиан усещаше как тя трепери, но и усещаше аромата на парфюма `и- карамел. Той го омая достатъчно добре и уви мозъка му в пелена от мъгла. Не след дълго те спряха пред училището. Усети, че спътничката му беше заспала и се засмя леко.
- Софи, знам, че съм красив, но те моля да ме пуснеш.- промърмори тихо момчето, но достатъчно, че да събуди София.
   Тя се размърда и се изненада.
- Извинявай Макс, явно сънят наистина ме преследва.- тя слезе от мотора, но тагава Максимилиан я хвана за китката.
- Ще ми липсваш. Знаеш ли Софи, аз... Вчера като те видях и останах омаян от красотата ти.- след това я целуна съвсем нежно по бузата.
   София се изненада и също го целуна по дясната буза като се усмихна и се сбогува с него, с уговорката, че след като свърши с урока, той ще я вземе.
   През това време, от директорския кабинет госпожа Мейсън ги видя. Тя присви леко очи, като се добра до телефона и набра някакъв номер.
- Добър ден, госпожа Бел? Да обажда се госпожа Мейсън, да има проблеми с дъщеря ви....- и директорката разказа всичко, което е видяла.
   През този ден Бел не беше съсредоточена. Мислите `и постоянно летяха при Максимилиан, който през това време търгуваше на черния пазар.
 - Казах ти, че не ме интересува, повече от сто няма да дам за стоката!- изкрещя той в лицето на дилъра.
- Чуй ме Лефонт, не е мой проблем, че си наркоман! 120 или няма да получиш!- промърмори задоволено дилъра.
- Добре... – момчето изавди 120 долара от джоба на дънките си и ги хвърли на дилъра като взе пликчето с белия прах.
  Излезе от склада, като извади телефона си и набра някого.
- Ало? Себастиан, Макс е! Кога ще мога да я доведа? Много добре.. Да, да взех го. Добре, чао. 

Сляпата страна- част 2

- Добре, а сега вървете, защото не искам нещата да стават подозрителни.- усмихна се госпожа Мейсън и изпрати с мил поглед Софи и преподавател Роузхуд.
    Часът започна да тече малко, по- малко. Учителката отмени монолога на Бел, защото времето нямаше да им стигне, а и трябваше да `и обясни учебния материал.
    Скуката се бе настанила до самотната София и `и правеше компания, докато тя си драскаше нещо в тетрадката.
- Искам да напишете есе на тема:...- госпожа Роузхуд сложи очилата си и я прочете.- „Любовта е като въздуха- не можеш да я видиш, но можеш да я почувстваш.” Искам есето да е минимум една страница голям формат.- през това време звънецът би.- Свободни сте!
   София се измъкна благодарение на тълпата, която бе нахлула в стаята и точно когато щеше да излезе се сблъска с някого.
- Не можеш ли да внимаваш къде вървиш?! – измърмори недоволно София като погледна младежа в който се бе блъснала.
- Охо, малката, хайде по- полека!- измърмори момчето, като черните му очи я срязоха с жесток и проницателен поглед.
  Софи, на свой ред, му хвърли гаден, зелен поглед , като го отмина и съвсем леко се блъсна нарочно в него. С няколко подскока слезе по външните стълби и видя червения миникупър на Карина да я чака. Тя се вмъкна вътре, като хвърли учебниците си на задната седалка.
- Е как мина?
- Ами може да се каже, че добре. Тази по алгебра не ме пипна, добре, че влязох. Иначе днес спах почти цял ден.- усмихна се доволно тя.
- Ох, виждаш ли, че всичко мина? Моите думи винаги се оказват верни, вече ще ме слушаш!- засмя се леко София, като гласът `и се покачи с две октави по- високо.
- А при теб как мина?
- Ох, трагично. Монологът се отложи, защото директорката ме помоли да помагам на един от по- горния курс...- усмихна се кисело зеленоочка.
- Ама това е против правилата и как ще помагаш на момче от по- горния курс при положение, че ние не сме запознати с техния учебен материал!- ококори се Карина.
- Утре ще се запозная и в други ден ще се видя с прочутия любимец....
- Сигурно говориш за Алето?- засмя се сладко Кари.
- За кой?- попита София, като гласът и прозвуча фалцетно.
- За Александър Уилямс- любимецът на директорката и на цялото училище.
- Че от къде на къде му викат Алето?
- Не знам, но звучи смешно, за момиче звучи яко, но за момче...- Карина направи отвратителна гримаса.
- Та, ще ходим ли при приятеля ти?- попита София, с надеждата да отклони разговора от  глупава тема, която бяха подхванали.
- А, да. Вече пътуваме на там!- усмихна се притеснена Кар, като се съсредоточи върху пътя.
   София Бел се облегна на седалката и затвори очи. Кой беше този Александър? И защо беше любимец на всички? И защо искаха нейната помощ ? Тези въпроси се забиха в главата на нашата героиня, мили читатели, и я измъчваха докато тя не усети, че не се движат към лъскавия и красив Манхатън. Усети сянката на дърветата и неприятния аромат, който нахлу през отворените прозорци на автомобила. Тя отвори очи и видя неприятна гледка- една до друга, малки сгушени къщурки, с димящи комини на места. По улицата се виждаха младежи облечени с изсухлени панталони и широки окъсани тениски. Момичетата бяха с къси поли, изпокъсани чоропогащници и високи, крещящи обувки. Всички се държаха някак си разхайтено и се смееха на висок глас и най- важното- бяха чернокожи. Това направи най- голямо впечатление на Софи. Погледа и попадаше на какви ли не гледки- порутени къщи, банди от чернокожи момчета, проститутки и какво ли още не.
- Добре дошла в гетото на Ню Йорк .- усмихна се мило водачката на автомобила.
- Чакай... Приятелят ни бе ли от Манхатън?
- Съжалявам миличка...- погледна я виновно Карина.- Пол е от тук. Излъгах те, за да мога по- лесно да те доведа!
   София изгледа ядосано приятелката си и отново погледна пре прозореца. Останалите пет минути от пътуването им преминаха в гробна тишина, която твърдо безаела мястото си в червената кола. Автомобила спря пред малка, схлупена, синя къщурка. Кларис излезе и позвъни на вратата. От вътре се показа жена с изрусена коса- черните `и корени отново се бяха появили. Тя се усмихна уморено и отново изчезна от погледа на нашата героиня. София излезе от колата като отиде до приятелката си.
- Да не би да е на училище?
- Не Софи, тук е!- усмихна се топло Кар и в следващия момент на вратата се появи русокосо момче.
   Беше висок, но в нормата. Очите му бяха стъклено сини и изцъклени- сякаш не беше спал с дни, а русата му коса едва се забелязваше. София не го хареса, приличаше на мутра. Той ги погледна сънено и щом видя Карина се усмихна.
- Ооо, някой се е сетил да ме посети у дома.- момчето я придърпа силно към него и целуна грубо приятелката на Софи.- Липсваше ми гълъбче!
- Хей и ти на мен съкровище. – усмихна се леко палаво Карина и след това осъзна, че София ги гледа. – Оу, Мигел, искам да те запозная с един човек...- Кар придърпа Софи напред.- Това е София Бел, моята най- добра прителка.- тя се усмихна гордо.
 - Приятно ми е Мигел.- Бел се усмихна леко кисело и си подаде ръката, за да се здрависат.
- И на мен ми е приятно Софи..- момчето пое ръката `и с мазна усмивка на лице.- Много съм слушал за теб! Е, какво ще правите днес?
- Ами нищо особено...
- Всъщност аз имам много работа и домашни и няма да мога да остана, и  вече трябва да си тръгвам!- добави с доволна усмивка София и тъкмо се бе обърнала когато чу гласа на Мигел.
- О, хайде де, само един час, ще ви разведа и ще ви запозная с моите приятели!- усмихна се подло момчето като прегърна през рамо Карина, а тя на свой ред се сгуши в него.
   София знаеше какво означава това, знаеше, че ако се запознае с тези хора могат много лоши неща да се случат, но не можеше да остави сама приятелката си, за това кимна твърдо и тръгна след Мигел и Карина.
   Момчето ги поведе по непознати и разбити улички, със стени изрисувани с графити и боклуци, търкалящи се по асфалта. София беше нащрек. Зелетите `и очи се стрялкаха на всички посоки. Токчетата на приятелката `и отекваха глухо и това караше Софи Бел да настъхва още повече. Не след дълго стигнаха до някакъв порутен строеж и Мигел отвори желязната врата.
- Банда къде сте? Водя ви гости!
   От различни места на помещението изкочиха четири- пет момчета и едно момиче. Всички до един бяха облечени в изсухлени дрехи и широки тишърти. Момичето носеше и флекс, като видя гостите го свали и разпусна ярко червената си коса.
- Я гледай ти какви гости си имаме само!- усмихна седоволно едното от момчетата и се приближи до Софи.
- Леко Космос, не искам да си имам проблеми!- промърмори Мигел като го стрелна със погледи му кимна леко.

 - Ох, Мигел, много си тъп!- промърмори Космос и излезе от сградата.
- Не му обръщай внимание, Космосът си е такъв, все си харесва неподходящи!- усмихна се приятелски момичето и се приближи до нашата героиня.- Аз съм Дулсе.
- Приятно ми е Дулсе, аз съм София!- усмихна се момичето приятелски.

- Е като сме тръгнали да се запознаваме.. Аз съм Питър.- приближи се до него едно момче с дълга руса коса, която бе прибрана назад с помощта на гел.
- Оф, Пчела поне си кажи прякора, да не мислиш, че Софи ще ти запомни името!- засмя се приятелски Карина като го потупа по рамото.
- Приятно ми е Питър!- зеленоокото момиче го погледна приятелски и се здрависа с него.
- Къде е Максимилиан?
- Пак го хвана липсата, слезе към Сентръл Парк, да се разходи. Снощи го нямаше до късно!- усмихна се Дулсе мрачно.
- Къде беше?- погледна ги сериозно Мигел и кимна подозрително към Пчелата.
- Където е винаги...- хвърли му гневен поглед Питър.- На гонките!
- А, извинете много, но аз трябва да си тръгвам!- усмихна се приятелски тя.
- Чакай Софи, имам още време, а и аз трябва да те заведа до вас, трябва да ми помогнеш с домашното по алгебра.- засмя се мъчно Карина, като прегърна русокосата си приятелка.
     В този момент, голямата желязна врата се отвори и през входа влезе някакво момче, което си гледаше съсредоточено телефона.
- Къде ходиш?
- Не е твоя работа Мигел. Знаеше, че не си ми баща и няма да ти давам отчет къде и с кого съм!
- Макс, чакай!- Дулсе извика след него.- Имаме гости.
- Кой се е решил да посети това забравено от бога място?- Максимилиан се обърна и в полезрението му попадна нашата героиня.

    И в този момент нещо в неговия живот се промени скъпи читатели, той видя истинската красота на живота, вплетена в нашата малка София Бел. Макс се приближи до нея, като се усмихна леко.
- Максимилиан Лефонт, приятно ми е. А вие сте?
- София Бел..- зеленоокото момиче се здрависа с него и сякаш попадна в плен на погледа му.

Сляпата страна

                                                        Сляпата страна

Доста често много от нас живеят изпъстрен с емоций живот, но малко виждат и другата, сляпа страна. По начало сляпата страна е онази другата част от живота която много така и не виждат.Всички живеем в разкош и с милиони приятели

 но никой не си е задавал въпроса кой е там....
   Слънцето се появяваше над Ню Йорк . Беше рано сутринта когато колите започнаха да пъплят по улиците като малки буболечки, тръгнали към крайната си цел. Времето бе топло- краят на май донесе на нюйоркчани слънчево и горещо време.
  Бруклинският мост усети първите топли слънчеви лъчи, които го погалваха , сякаш беше наивно момче, което усещаше момичешка ласка и се поддаваше. Скоро бе напълно огрян от жестоката светлина на слънцето и цял Ню Йорк се пробуди.
   Някъде из многобройните апартаменти на Бруклин, слъчевите лъчи докоснаха е една неподредена стая. Eдна руса главица недоволно се скри под завивките София Бел беше на 17 и мразеше да става рано, но за сметка на това тази сутрин имаше цел заради която трябва да стане - имаше да представя монолог пред класа си.

   Тя се изправи бавно, заедно със страшното главоболие, което туптеше в главата `и.  Огледа се и направи уморена гримаса, като погледа `и попадна на ученическата униформа, която стоеше закачена на вратата на гардероба. Майката на Софи- Кларис отново се беше погрижила всичко с дрехите на дъщеря `и да се наред. Тя стана от леглото като се замъкна до кухнята и за нейна изненада откри, че за закуска имаше бекон заедно с препечени филийки и сок от праскови. Приближи към кафе- машината и откри някакъв лист сгънат на 2. Отвори го и зачете на глас:
„- Съкровище с баща ти ни се наложи да излезем рано. Ще се приберем късно вечерта, униформата ти е закачена на гардероба и се нахрани преди да излезеш.
                                                                              С обич: Кларис и Давид”
- Защо ли не съм изненадана!- засмя се леко момичето и седна на масата.
 Хапна съвсем на бързо. Пъхна всичко в съдомиалната машина и изтича в стаята си.  Облече униформата, откри някакви ниски обувчици, които очудващо се вписваха, грабна чантата си и излезе от апартамента.

   Пред двадесет етажния блок стоеше паркиран червен миникупър, а на лявата му врата се бе подбпряло русокосо момиче, което потропваше нервно с крак.  Непозната беше висока и слаба, сините `и очи нервно шаваха и оглеждаха отминаващите я хора.. Не след дълго се появи и тя, драги читатели, нашата скъпа София се появи задъхана, като се усмихна щом видя  момичето.
- Кари, не ти ли стига, че си достатъчно висока, че и токчета обуваш, а?- засмя се леко тя като прегърна приятелката си.
- Сега, не филосоствай, ами се качвай и да потегляме, че ще закъснеем!- Карина прегърна момичето и двете се качиха в автомобила.
  Карина Роземберг бе една от най- добрите улични танцьорки и макар и да бе само на 17 преподаваше танци на жителите на бедните квартали.
   Двете момичета потеглиха, докато се движиха по Бруклинския мост Кар реши да проговори.
- Днес след осмия час какво смяташ да правиш?
- Ами не знам.. Ние последния час имам с класната, сигурно ще остана да говоря с нея за малко след представянето на монолога и най- вероятно ще се забавя малко. Защо питаш?

- Ох, Софи нали ти бях обещала да те запознавая с него! – изпуфка ядосано Карина като настъпи по- силно педала за газта.
- Да, съвсем бях забравила. Ще се опитам да се измъкна по- рано, но не мога да ти обещая.

  - Моля те Софи!- започна да `и се моли Карина, като направи кучешка физиономия.
- Казах добре, ще излъжа нещо и ще се измъкна. Ти ме чакай пред училище!- усмихна се топло София като погледна с усмихнат поглед приятелката си.
- Ти си златна! Как още не си си намерила приятел не знам. Толкова си различна от всички други, които познавам. Погледни мен- бягам от часове, ходя без домашни, през три дни си сменям гаджетата, а ти? Ти си стоиш у дома или се разхождаш в Сентръл Парк, ходиш до библиотеката и четеш, толкова си напред с нещата, надживяла си годините си! Малко хора са като теб съкровище мое!- Карина погледна с топлина в очите спътничката си.
- Това няма значение, а сега карай по- бързо защото наистина ще закъснеем и тогава тежко и горко ни! Какъв ти е първия час?
- Алгебра...- промърмори тихо шофьорът след което настъпи дълга и тягостна тишина.-  Няма да ходя!
-Карина!- извика недеволно София.- Как няма да ходиш? Едва сме началото на май, а има още месец до завършването! Трябва да ходиш, не ме интересува, днес следобед аз е ти помагам със задачите и без това нямам друа работа.
- Имаш работа- да те запозная с гаджето ми!- кимна твърдо Кари.
- Дам, добрее! Хайде карай де!- промърмори нервно София.
  След около двадесет минути бяха в училище и естстевено, не закъсняха. Софи успя да накара Карина да влезе в час по Алгебра, а тя тичешком отиде до стаята по химия. Влезе като седна на първия свободен чин, който успя да хване окото `и.
- Пак ли си бягала?- подшушна и Лорелайн, която тъкмо се настаняваше до Софи
- Не питай, направо е трагично положението!- и тогава учителката влезе.
    Часовете започнаха да се предвижват малко, по- малко. Химия, Геометрия, География, Психология и логика и други, докато последния час не дойде. Всички запонаха да влизат в стаята когато Мис Роузхуд спря Софи на вратата.
- София може ли да поговорим след часовете?
- Госпожо Роузхуд, моля да ме извините, но няма да мога за остана след часовете, ако има възможност сега да поговорим?- направи мил поглед русото момиче.
- Добре..- учителката изведе София в коридора.- Има един ученик, който изостава с материала и ме попита дали има възможност някоя да му помогне...

- Знаете, че това е против правилата!- прекъсна я ученичката.
- Софи, говорих и с директорката, никой нищо няма да разбере.
- Да не би да ми намеквате за любимеца`и?
- Става дума за същия госпожице Бел...- София чу строгия глас на диретор Медисън зад гърба си и се обърна.- Господин Уилямс е много изостанал с материала, а ти си една от най- добрите учинечки по език и искам ти да му помогнеш да напредне с него.
- Госпожо директор, той е с година по- голям от мен, не съм запозната с учебната им програма-

- Не се тревожи Софи, аз ще ти покажа материала им, предлагам не утре, а в другиден да започнете, аз ще говоря с Александър.- усмихна се учителката.


ПС- Утре следващата част :)

Любов на ръба на пропаст

Тя погледна към пропастта- не изпитваше нищо. Всички нейни чувства бяха изчезнали, сърцето `и бе пустош. Опита се да си спомни точно в кой момент се бе влюбила и тогава си спомни деня в който постави уговорката.....В залата бе горещо. Всички бяха започнали да излизат когато учителката я спря.- Софи остани за момент.. Сашо ти също...Те двамата се спогледаха неразбиращо. Седнаха на пода като погледите им се срещнаха. Александър я погледна и видя неспокоен пламък в пъстрите `и очи, а тя се изненада от черния му спокоен поглед. Учителката ги погледна строго.- Знам, че вие двамата не се обичате, за това винаги се старая да не ви слагам заедно когато танцувате, но този път директорката иска да ви види заедно...- Не,няма да танцувам с него! -София подскочи като попарена.- Госпожо, моля ви, не ни карайте да правим това!- момчето също се изправи и замоли учителката си.- Знам, но моля ви... От това зависи и моята работа, ако до месец не покажете танц аз ще съм изгонената!-Добре, ще танцувам с него, но при едно условие.. Софи погледна и двамата.- И какво е то?-Да не се влюбваш в мен!-Хаха, ти вярваш ли си?- Александър я погледна пренебрежително.- Сам ще видиш!И наистина започнаха да тренират. В танца им липсваше чувство, но с времето наистина го направиха. Вложиха сърцата си и успяха. След края на концерта той я настигна.- Соф, може ли да поговорим?- Не сега Сашо, изморена съм...- Аз....- започна той несигурно.- Не, сега. Мисля, че Наталия те чака.. - София се усмихна леко и след това продължи напредТой я гледаше докато тя се отдалечаваше. Възхищаваше се на блясъка на косата `и и на галантната `и походка. О, да, беше се влюбил в нея, но така и не успя да го признае...И тя го осъзнаваше чак сега когато стоеше на ръба на пропастта. Осъзна, че в онзи момент, когато тя го отхвърли, той е искал да `и признае. Русата `и коса се развяваше от силния вятър а черната и туника се сливаше с нощта. Бе на ръба очно на ръба и беше готова да скочи. Затвори очи и се приготви да умре когато нечия ръка я сграбчи и тя се озова в обятията на някого. Парфюмът `и беше познат- онзи опияняващ аромат, който и навя спомени за него. Тя отвори очи и го видя. Той е гледаше със страх сякаш току що щеше да я загуби. Черните му очи светеха, приличаха досущ на нощното на нощното небе.- Никога повече, никога не прави това! -И защо да не го правя? Аз... Обичам те!- тя го погледна с насълзени очи и отново потъна в очите му. Усети как горещите сълзи се спуснаха по бузите `и като малки реки.Той се усмихна с лека, крива усмивка и изтри сълзите `и.- Ето това чакам да чуя от месец, да чуя, че ме обичаш, защото и аз те обичам. Не спазих договора ни, влюбих се в теб още първата седмица и Наталия не означава нищо за мен.След това той я пое в обятията си и останаха така. Там, на сред нощта...